Показват се публикациите с етикет история. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет история. Показване на всички публикации

събота, 9 ноември 2019 г.

Изгубена история на най-смъртоносния японски самурай в света

Не липсват истории за легендарни японски воини самураи в съвременната поп култура; но повечето истории представят само мъжете

Противно на общоприетото схващане, женските самураи съществуват и са също толкова ожесточени и сръчни, колкото и техните мъжки колеги.
Она буджейша Иши-джо, съпруга на Обоши Йошио
Наричани онги буджейша, тези смъртоносни воини са били подобно обучени в битка, самозащита и умело използване на оръжие, според Japan Times.



Популярно оръжие за избор сред онежните бугиши е монтираното на полюс японско острие, наречено нагината. Те също бяха обучени в изкуството за борба с нож на тантоджуцу, използвайки кинжал, известен като кайкен.

Придържани към едни и същи стандарти, както мъжете, така и жените воини самураи се очакваше да изпълняват едни и същи задължения, така че те често се биеха един до друг в по-ранните периоди като Хейян и Камакура.
Сред малкото жени от класа на самураите, които станаха изявени, бяха Томе Гозен и Хангаку Гозен.
Томо Гозен, който е най-известен със своята лоялност и смелост, се бие галантно в битката при Авазу през 1184 г

Според „Приказката за хайката“:
„Томо беше особено красива, с бяла кожа, дълга коса и очарователни черти. Тя също беше забележително силен стрелец и като меч на мечовете беше воин на стойност хиляда, готов да се изправи срещу демон или бог, монтиран или пеша. Тя борави с непреклонни коне с превъзходно умение; тя караше невредими надолу опасни спускания. Винаги, когато битката бе неизбежна, Йошинака я изпрати като свой първи капитан, снабден със силна броня, огромен меч и мощен лък; и тя извърши повече доблестни дела от всички други негови воини. "

Хангаку Гозен, която някога заповядва на 3000 воини да се защитават срещу армия от 10 000 войници, лоялни към клана Hōjō, е описана в японската литература като „безстрашна като мъж и красива като цвете“.
На други жени воини беше възложена задача да защитят домовете си, вместо да отидат на бойното поле. Те бяха обучени да бъдат умели в оръжия, които могат ефективно да се защитават срещу нашественици на кон.

Допълнителни разкази за онги буджейша, облечени в богато украсени доспехи, докато водещи групи от жени, въоръжени с нагината, са документирани до периода Сенгоку (средата на 15 век - началото на 17 век).
Историкът Стивън Търнбул пише в „Самурайските жени 1184-1877 г.“, че „археологическите доказателства, макар и да са такива, натрапчиво подсказват по-широко участие на жените в битката, отколкото се предполага само от писмените разкази“.

Въпреки това, в началото на 17-ти век (период на Едо) ще настъпи огромен преход към статуса на жените в японското общество.
С новия ред на социалната конвенция и настъпването на мира, он-бугейша бяха принудени да претърпят коренна промяна от статута си на страховити воини, за да станат послушни съпруги и майки

Очаквано да живеят живот на пасивно послушание, дъщерите на благородници и генерали в крайна сметка бяха забранени да участват в битка и дори да пътуват.
Интересно е, че при авторитарното управление на шогуната на Токугава в средата на 17 век около Империята бяха открити училища, които да преподават изкуството на нагината на жените като метод за морално обучение.

Въпреки че имаше значително намаляване на нуждата от бойни умения, жените все още се очакваше да са готови да защитят домакинството или селото, ако има смущение през нощта или подозрителен характер пристига в околността.
В края на 19-ти век друга легендарна онги буджайша на име Накано Такеко ще ръководи специална женска група от воини, известна като Jōshitai. Накано, който също притежаваше нагината, имаше брой убийства от 172 самурая. Тя умря от рана от куршум, докато водеше обвинение срещу войските на Имперската японска армия от домена Ōgaki.
Снимка на неизвестна онги буджейша (най-вероятно актриса), която често е грешно идентифицирана като Накано Такеко
Действията на Накано и нейната група от бойци на жени от Джошигун и до днес се отбелязват по време на ежегодния есенен фестивал Aizu.

Всяка година през септември група млади момичета, носещи ленти от хакама и широ, участват в шествието в тяхна чест.



https://bihanikhabars.com

четвъртък, 24 юли 2014 г.

Пазителите на златото на инките

Перуанските индианци керо, според тяхната собствена версия, са потомци на инките. Те живеят по законите на древните цивилизации. На тях им е все едно какво мисли останалият свят. "Около света" продължава серията от публикации за удивителните обреди и ритуали, свидетел на които стана пътешественикът Леонид Круглов. 

През 1949 година на фестивал в перуанското градче Паукартамбо антропологът Оскар Нуне дел Прадо чул разговор между двама индианци. Те разговаряли на древния диалект кечуа - езикът на инките. По-късно дел Прадо открил, че в планините живеят повече от 600 човека, говорещи този език. Индианците наричат себе си керо и твърдят, че те са потомци на инките. Керо предпочитат да се държат по-далече от цивилизования свят и нямат намерение да напуснат планинските си жилища. Очарован от тази история аз се отправих в Перу, за да намеря керо и да видя със собствените си очи церемонията Инти Райми, посветена на главното божество на инките - бога на слънцето Инти. Тя се провежда в деня на зимното слънцестояне 22 юни.


Пътят от  Куско към Паукартамбо минава през планините

***
От Паукартамбо, разположено на височина 3000 метра над морското равнище, ние с моя водач четири дни се изкачвахме на коне по серпентини. И се добрахме до Гран-Керо, селище от осем каменни домове със сламени покриви. Вождът на племето Бенито Мачака, нисък и набит мъж в разноцветно наметало от зебло и ярка плетена шапка-ушанка, каквито са носили инките, говореше малко английски. Като разбра, че аз изследвам традициите на инките и искам да видя церемонията Инти Райми, Бенито ми позволи да остана. 

По думите на вожда, преди 500 години, по времето на завладяването на териториите на инките от испанците, група хора успели да се скрият в планините. От тях произлезли керо.


Богът на слънцето Инти — прародител на инките. Него са го изобразявали от злато.
Голяма част от достигналите  до нас златни украшения на инките се пазят в Музея на златото в Лима, столицата на Перу
— Нас често ни обвиняват в лъжи — каза Бенито. — Като че ли ние сме измислили своята история. Това е ужасно оскърбление за инките. Дядо ми винаги ми е казвал: "Не лъжи, не кради, не мързелувай". Защо ни е на нас да измисляме това? Заради славата? Ние не сме я искали - ние не сме молили да ни намерите, вие сами го направихте. 



Аз бях два дни в дома на Бенито. Всяка сутрин жителите на селцето, с изключение на децата и хората по-възрастни от 50 години, отиваха да обработват полята. Оставащите в селото възрастни хора готвеха храна за всички и чистеха жилищата. По този начин, съдейки по историческите данни, са живели и инките. Един път на няколко дни двама млади керо отиват пеша в града. Както обясни Бенито, те заменят събраната реколта за необходими вещи, например въжета, чанти или някакви дрехи...






Гран-Керо — е най-голямото селище на потомците на инките. Останалите домове са забутани в планините. Един до друг могат да се разполагат максимум две жилища, и то принадлежащи на членовете на едно семейство. Но един път в годината много жреци, които живеят недалече от Гран-Керо идват тук, за да се отправят заедно с вожда на свещенното място. 
Гибелта на децата на Слънцето
Държавата на инките съществувала от началото на  XIII век. Според легендата, първият инка Манко Капак с жена си и сестра си бил изпратен на земята от своя баща - Слънцето, за да покори варварските народи и да ги научи на занаяти и земеделие. Децата на Слънцето основали град-държава Куско. През 1438 година инките започнали да завоюват съседни територии. В резултат се е образувала империята  Тауантинсуйу със столица Куско. През 1525 година, след смъртта на единадесетия владетел и на последния от най-старите членове на кралската династия, започнала борба за власт между наследниците.

През 1532 година в Перу дошли испанците. Конкистадор Франциско Писаро превзел Куско. През следващите години Писаро постепенно избил всички членове на кралското семейство. Последният владетел на инките бил убит през 1572 година. Останалото живо население се асимилирало и в края на краищата изчезнало. 
На 19 юни пред дома на Бенито се събраха 10 жреца. Като се настанихме в старичък микробус ние потеглихме. Инти Райми се провежда високо в планините. Пътувахме дотам повече от денонощие. А последната част от пътя можеше да се преодолее само пеша. Три часа ние се катерихме все по-високо в планините и се оказахме на един от върховете на Андите. Надолу надалече се разстилаше Амазония. Докато аз се наслаждавах на гледката, жреците започнаха да се спускат по склона. Там имаше пещера.   
— Тук ще почакаме Инти, — поясни Бенито.
Никой от присъстващите не знае на колко години е пещерата. На един от камъните аз забелязах неясни изображения на човечета с тела със заврънтулки, символизиращи слънцето. Точно такива рисунки съм виждал в книгите за инките. 
— Тези рисунки са били тук винаги, — каза Бенито. — За нашите предци това място е било свещено. 

Жреците постелиха на земята зебло и започнаха да подреждат храна: ориз, плодове, зелечуци...Аз се наканих да ям, но вождът каза, че до изгрева на слънцето никой не може да яде. Храната утре "ще я дадат на Инти".


***
Цяла нощ жреците готвиха: нарязаха плодовете и зеленчуците, завиваха ги в листа от кока, а след това в хартиени пликове. Над всеки произнасяха нещо като заклинание. Към шест часа сутринта, взеха жертвоприношенията и напуснаха пещерата. Те се подредиха в редица на края на стръмната скала с лице към Амазонка. Когато на хоризонта започна да аленее ивицата на изгрева, Бенито високо заговори. Произнесе няколко изречения на кечуа, после сложи дланите си пред лицето и започна нещо да шепти. Останалите мълчаха и гледаха към растящата червено-оранжева ивица на хоризонта. Той отново заговори високо и завърши речта си, когато слънцето вече се показа. Бенито отпусна ръце, а жреците започнаха да хвърлят жертвоприношенията от скалата. След това те няколко пъти се поклониха на слънцето и церемонията завърши. 


Един път в годината жреците от племето керо се събират на един от върховете, за да посрещнат слънцето

— Ние дойдохме да принесем жертва на Инти - забелязвайки моето удивление каза Бенито - Така са правели инките. Ние отдадохме ориз, картофи и други, за да можем през тази година да получим реколта. По-рано заедно с храната от скалата са хвърляли и злато. Сега злато няма, но ние продължаваме традицията както можем. За керо на земята няма нищо "наше" - нито твое, нито мое - всичко принадлежи на Инти. Затова нашите прадеди лесно са се разделяли със златото. Не можеш нищо да изгубиш, ако ти нямаш нищо...

***
Столичният вариант на Инти Райми е пищен и изкуствен. При керо всичко е по-скромно
В Куско, бившата столица на империята на инките аз сварих театрализиран вариант на Инти Райми. В центъра на площада на дървена платформа стоеше "върховният инка" със златна корона, а наоколо - тълпа туристи и местни хора. "Инката" произнесе реч: "Ние сме деца на Слънцето. Ние съхраняваме традициите вече много векове..."
Това ми се стори толкова изкуствено. При керо всичко е много по-просто, дори скучно. Причастността на керо към инките не е доказана. Въпреки това, гледайки тях аз разбрах, че това малобройно бедно племе е съхранило истинското злато на инките - техните традиции.





Впечатления и фотографии: Леонид Круглов

източник: http://www.vokrugsveta.ru/article/205685/
превод от руски: it-is-me


петък, 8 май 2009 г.

Цар Иван Страцимир и Видинското царство

Untitled Document

Цар Иван Страцимир ( 1356 - 1396)

Владетел на Видинското царство, вторият син на Иван Александър от брака му с Теодора, дъщерята на влашкия войвода Иван Басараб. С коронясването си Иван Страцимир получил Видинска област. Когато Иван Асен се жени за еврейката Теодора, и се ражда Иван Шишман, Иван Страцимир управлява Видин от името на баща си. През 1355 г. престолонаследникът Михаил Асен загива в битка срещу турците и за негов заместник е обявен Иван Шишман. Тогава Иван Страцимир се обявява за самостоятелен владетел на Видинското царство. Жени се за влашката принцеса Анна, с цел да си осигури подкрепата на влашкия войвода Никулас Александру Басараб. С мълчаливото съгласие на баща си управлява самостоятелно 10 години, но на 30.05. 1365 г. маждарският крал Людовик Първи Анжуйски превзема Видин и пленява Иван Страцимир.
През 1369 г. Иван Александър организира православна коалиция срещу маджарите заедно с деспот Добротица и влашкия войвода Владислав Влайку, превзема Видин и връща Иван Страцимир на власт. Страцимир управлявал още 27 години своето царство.
След смъртта на цар Иван Александър (17 февруари 1371 г.) българската държава е разпокъсана на три дяла, подвластни на Иван Шишман, Иван Страцимир и деспот Иванко, син на Добротица. Иван Страцимир се възползва от затрудненията на търновския цар, за да завладее Софийската област. Той стига дотам, че подчинява тази област на цариградския патриарх. Иван Шишман обаче не се помирява със загубата и отново завоюва Софийско.
През 1381 г. Иван Страцимир отстранява митрополита на Видин под предлог, че е ръкоположен от Търновския патриарх, и самоволно подчинява Видинската митрополия на Константинополската патриаршия.
В края на 14 век настъпват трагични години за Търновското царство. След продължителна обсада столицата Търново е превзета през 1393 г. В турски ръце пада и Никополската крепост, където е пленен и цар Иван Шишман. Три години след края на Търновското царство видинския владетел Иван Страцимир, балансирайки между унгарските и турските интереси, успява да се задържи на престола.
През 1396 г. многобройна унгарска армия, предвождана от крал Сигизмунд и подкрепена от съюзилият се с него видински цар, тръгва на кръстоносен поход с цел да освободи българските земи. На 28 септември 1396 г. армията на рицарите е разбита край Никопол от султан Баязид, син на султан Мурад. Иван Страцимир е измамен и пленен от Баязид, с което България накрая е победена и пада под турско робство. Иван Страцимир е убит чрез удушаване в затвор в Бурса.

Видин - последната българска столица пада под турска власт. Превземането му бележи края на средновековна България.



четвъртък, 7 май 2009 г.

Цар Иван Асен II ( 1218 - 1241)

Иван Асен е най-големият син на цар Асен I от брака му с царица Елена. Детските му години били съпътствани от много превратности. Той станал свидетел на смъртта на своя баща, а впоследствие и на чичовците си. Прекарал е над 10 години в изгнание, първо при куманите, след това в руско княжество.

Събитията в България през 1217 г. наложили връщането му. С малка дружина руски наемници успял да завладее северните краища, а по-късно и останалите области. Станал цар в Търново през 1218 г. с помощта и подкрепата на търновската аристокрация.

На 9-ти март 1230 г. решително победил войските на Теодор Комнин при Клокотница, край днешния град Хасково. Победата при Клокотница без съмнение е най-успешната битка във военната ни история - като последица били присъединени всички земи, населени с българи, под скиптъра на търновския цар.

През 1230 г. Иван Асен II бил на върха на своята мощ, а бълграската държава преживявала годините на най-големия си възход. По благородство на характера си и в зачитането на чужденците, цар Иван Асен II нямал равен на себе си. Той бил също така щедър към нисшите, справедлив и често по негова воля бил богато даряван бедния народ. Иван Асен II проявявал толерантност и към богомилите.

Страната имала и голям стопански разцвет. През българската територия минавали важни търговски пътища, свързващи Изтока и Запада. Вътрешните пазари били свързани с международния търговски обмен чрез пристанища на Черно, Бяло и Адриатическо морета. Свидетелства за нарастването на икономическите възможности на държавата са златните му монети, които били по-тежки от монетите на съседните държави.
Полагали се и непрестанни грижи за превръщането на столицата Търново в административен, стопански, културен и духовен център на България.

При неговото управление процъфтявали търговията и занаятите. Българското занятчийство било ориентирано предимно в градовете. Практикували се около 30 вида занаяти, свързани с обработка на метали, изработването на земеделски сечива, оръжия, съдове, накити и керамично дело.

Цар Иван Асен II направил много за процъфтяването на изкуствата и книжнината.В прочутия Драганов миней било събрано творчеството на Кирил и Методий, Иван Рилски, Петка Епиватска, а в търновките манастири се съхранявали творбите на Климент Охридски, Константин Преславски, Йоан Екзарх.

Цар Иван Асен II си спечелил най-голяма слава със старанието му в църковните дела: създал църкви и манастири и ги украсил богато със злато и скъпоценности, дал им земи. Почел е всички свещенически чинове - архиереи, свещеници и дякони с голяма почит. Най-големи са били заслугите му за възстановяването на българската патриаршия. С този акт търновският първосвещеник не само получил правото на независим църковен глава, но и чин, равен на патриарсите от Константинопол, Александрия и Йерусалим.

Цар Иван Асен II поема управлението на една отслабена държава. Намалената от цар Борил мощ изисква от младия цар дипломатически средства. Едно от тях са династическите бракове. Външнополитическата дейност на царя може да бъде разделена на два периода : 1218-1235 г. и 1235-1241 г. Първият е изпълнен с бляскави дипломатически успехи и битки. Вторият се отличава с лавиране между Никея и Латинската империя. Цар Иван Асен II навлязъл истински в голямата политика след 1230г., когато вече бил начело на една обширна държава. Той стоял на една крачка от осъществяването на заветната цел на българите - превземането на Константинопол. Липсвала му обаче настойчивост. Вместо енергични и решителни действия, той подчинил политиката си на полумерките и компромисите, решавал чисто тактически, а не стратегически задачи. Не сполучил при избора на съюзниците си и не намерил вярното решение на проблема - Никея или Латинската империя. Той не успял да реализира докрай амбициозната си политическа програма, но стореното от него заслужава висока оценка.

Могъществото на България било съпроводено с активна и съзидателна вътрешно политическа дейност. Царят имал неограничена власт, а помощен орган бил съвета на "великите боляри". Най-близките родственици получили титли - севастократор, деспот, севаст и др. Извършило се и териториално-административно делене на Българското царство. Големи областни центрове били: Бдин, Белград, Браничево, Преслав, Боруй, Димотика, Скопие, Прилеп, Охрид.

Цар Иван Асен II прекарал последните години от своя живот в мир. Едва през 1241 г. той станал свидетел на първото татарско нашествие в българските земи. Но страшните татари били съвършено разбити от него.

Цар Иван Асен II бил един от най-великите български владетели. Неговото управление бележи апогея в историята на Второто Българско царство.


вторник, 10 март 2009 г.

Еньовден

Този старинен български обичай е основна, повратна точка в митологичния празничен календар на древните народи, свързан с лятното слънцестоене, когато денят е най-дълъг, а нощта — най-къса. Еньовден е любим летен празник на млади и стари, който разделя годината на две. Вярвало се, че след него зимата тръгва по своя дълъг път към хората. Приказката, как Еньо намята своя кожух и тръгва за сняг, напомня, че е време да се помисли за дългите студени месеци. Изразът "Еньо си е наметнал кожуха да върви за сняг" - определя този ден за далечно начало на зимата.

В българската традиция Еньовден стои по значение редом с Коледа, Великден и Гергьовден, но от всички тях, като че ли той е с най-силно езическо влияние. Празникът има различни названия - Яневден (Софийско), Иванден (Западна България), Иван Бильобер (Североизточна България). Среди лете. С него са свързани множество вярвания за слънцето, водата и лечебните растения. Смята се за патронен празник на билкарите.

Еньовден(24 юни) - християнски празник, с който църквата отбелязва рождението на св. Йоан Кръстител. Заченат с Божията намеса, Свети Йоан, наречен Кръстител или Предтеча, се ражда няколко години преди Исус Христос, за да прокара пътя на неговото учение сред юдейския народ.
Той пръв започва покръстването на юдеите във водите на река Йордан. Рождението на Св. Йоан е подсказано "свише" - родителите му, Захарий /юдейски свещеник/ и Елисавета, вече на преклонна възраст, получават вест, че ще имат син.
Но корените на празника са много по-стари от християнството и са свързани с култа към слънцето. Народното честване на Еньовден отразява връзката му с деня на лятното слънцестоене (22 юни). В основата на празника стои култът към слънцето. Вярва се, че на сутринта на Еньовден слънцето се изкъпва в реките и изворите и поема обратния път към зимата. Кукувицата - предвестница на пролетта кука само до Еньовден т. е. от този празник лятото си отива.

ЕНЬОВДЕН - РИТУАЛИ

Или както още го наричат Яньовден или Драгойка. Еньовден е най-дългият и витален ден в годината, изпълнен с надежда и вяра в добрите сили на природата.
Като един от най-почитаните летни календарни празници, той е съчетал древни представи и вярвания, колоритни обреди, гадания и магии, които му придават особен натюрел.
В народните схващания Еньовден бележи средата на лятото. В този ден „свети Еньо започвал да кърпи кожухчето си”, а Слънцето ставало по-рано от всякога. То седяло на небето по-дълго, къпело се в жива вода и така, осветено и огнено, се обръщало на другата страна. Оттогава дните започвали да стават по-къси, а нощите – да нарастват.
Разказват още, че на Еньовден Слънцето било особено игриво и благодатно. И млади, и стари жадували да се докоснат до неговата животворна сила. Вярва се, че на Еньовден слънцето "трепти","играе" и който го види в този момент, ще бъде здрав през цялата година. Затова в миналото стари и млади са посрещали слънчевия изгрев по високите места извън селището. Всички ставали още преди да се покаже небесното светило на хоризонта. С притаен дъх очаквали мига, в който то ще ги огрее с жарките си лъчи ще ги дари с жизненост и здраве до следващия Еньовден.
В някои краища в този ден момите, ергените и децата ходели по ливадите и се търкаляли в росата, за да са силни и жизнерадостни. Къпели се в реки и извори, в които и слънцето е умило лицето си, за да са весели и щастливи.
Девойките изнасяли навън чеиза си, за да го погледне и благослови слънцето.
Младежите палели огньове и ги прескачали, за да силни и жизнени.
Жените и мъжете се качвали по баирите, гледали сенките си и гадаели дали ще са здрави през годината.
За да има плодородие, млади жени отивали на нивата, за да зажънат и изплитат плитка от житото, след което слагали на кръст плитката и ръкойката.

Повсеместно е разпространена вярата, че преди да «тръгне към зима», слънцето се окъпва във водоизточниците и прави водата лековита. Смята се, че на тоя ден слънцето вече е достигнало своя зенит и преди да слезе по-ниско, се окъпва в живата еньовска вода. Заедно с него се къпят и всички болести. После се отърсва и росата, която пада от него е с особена магическа сила. Затова всеки трябва да се умие преди изгрев в течаща вода или да се отъркаля в росата за здраве. В крайморските райони на страната вярват, че морето "спира да се движи" и също се къпят в него.

За лечение и гадаене се взима "мълчана вода" (налята от девствено момиче, при пълно мълчание, от 3, 7 или 9 извора или от воденица левичарка). Спорадично битуват представите, че през нощта срещу празника не бива да се пие вода, нито да се налива, а в самия ден не се пере, за да не се поболее член на семейството.

Сутринта на този ден се става рано, за да се види как слънцето „се обръща до три пъти", а който успее да се „изкъпе" в росата - болестите ще бягат от него до следващия Еньовден.
Започне ли да се показва слънчевият диск, всеки трябва да се обърне с лице към него и през рамо да наблюдава сянката си. Отразява ли се тя цяла, човекът ще бъде здрав през годината, а очертае ли се наполовина - ще боледува.
Ако жените и момите си измият косите с вода, в която е накисната еньовска трева, няма да страдат от главоболие, а косите им ще бъдат гъсти и блестящи.
Ако вържат ръж на кръста си, няма да ги боли при полската работа.
На този ден се берат и метли за къщите, за да няма "лоши духове и таласъми".
Ако животните се намажат с масло, бито този ден при изгрев слънце, ще са здрави, ще дават мляко.
Брашното за празничната пита се бърка със зелена клонка.

В нощта срещу празника особена магическа сила придобива и водата. Твърди се, че на Еньовден водата има магическа сила, която можела да се изполва много добре за лечение и гадаене. Най-силна е т.н. «мълчана вода», която се взима на залез сълнце при пълна тишина.

Този ден не е като другите летни дни на отиващия си юни. Той е различен не само с това, че е най-дългият ден и е свързан календарно с лятното слънцестоене - един от най-важните астрономически преломи в годината. В българската традиция Еньовден стои по значение редом с Коледа, Великден и Гергьовден, но от всички тях той е с най-силно езическо влияние, с най-богатите образности и символика. Неговата магичност се изразява в това, че на този ден всеки очаква вълшебство. С него са свързани множество вярвания за слънцето, водата и лечебните растения.

ЛЕГЕНДАТА
Старите хора разправят, че някога много, много отдавна в едно село двама луди-млади - Еньо и Стана, много се искали. Ката ден мислите на единия били при другия, а хлябът им не се услаждал, ако не успеят да се видят поне отдалеко. Но бащата на момичето друго бил решил и сгодил Стана на друго село.
Вдигнали тежка сватба, сватове дошли Стана да вземат. Тръгнала девойката, че сватба се назад не връща, а когато стигнала големия мост над Тунджа, смъкнала булото и се хвърлила в реката.
Поболял се любимият й Еньо от мъка. Локал е цели девет години, девет постелки изгнили под него. През това време капка дъжд в селото не капнала. Реката пресъхнала и настанал мор по хората и добитъка.
На десетата година Еньовата сестрица взела от тъкачния стан кроеното, поставила на кръст точилката и с детски повес ги обвила. После го облякла с женски дрехи, с бяло го пребулила и отишла при Еньо. „Стани, Еньо, стани братко, рекла му тя, да видиш твоята Стана е дошла, булка да ти стане..."
Широко отворил очи клетият момък, усмивка грейнала на измъченото му лице, поизправил се с протегнати ръце и отведнъж издъхнал.
Духнали силни ветрове, рукнали буйни дъждове. Раззеленили се нивята, заблеяли стадата, а момите песен запели За любов и севда. Та оттогава останал обичай на Еньовден момите „булка" да правят и песни да пеят за венчило и голям берекет. После „напяват" пръстените, за да видят какъв момък ще ги залюби, а свирните и хората в този ден нямат край.


БИЛКИТЕ НА ЕНЬОВДЕН
Това е нощ на билярките, магьосниците и житомамниците, най-потайната и мистериозна нощ през годината. Тогава всяка билка добива целебна сила, всяка магия хваща и всяко гадание се сбъдва. Вярва се, че след Еньовден билките губят своята сила и не трябва да се берат.
Отколешна традиция е да се берат билки на Еньовден. Старо поверие разказва, че на този ден звездите слизали на земята, баели на лечебните треви и те ставали още по-лековити. Билетата познавали почти всички жени, но най-много врачки и баячки. От тях свивали еньовденски китки, с които се кичели и млади, и стари. А момите, ергените, децата и болнавите се провирали през големи венци от еньовденско биле, за здраве. Пазели билките на тайно място и с тях лекували разни болести.
В нощта срещу Еньовден билките имат най-голяма сила. Затова се събират рано сутринта, преди да се е показало слънцето. Това се прави при специален обред за “откупване” на тревите от самодивите: бабите подреждат в кръг цедилките, в които са набрали лечебните и магически растения, и играят около тях “сключено хоро” в пълно мълчание. От билките, между които на първо място еньовче, жените правят еньовски китки и венци, вързани с червен конец. В някои райони приготвят толкова китки, колкото души са в семейството, наричат ги и ги оставят през нощта навън. Сутринта по китката гадаят за здравето на този, комуто е наречена. Еньовските китки и венци окачват на различни места из дома и през годината ги използват за лек - с тях кадят болните, запойват ги или ги окъпват с вода, в която са топили китките или венците.
С тревите и цветята, набрани на празника, увиват и голям еньовски венец, през който се провират всички за здраве. Той също се запазва и се използва за лекуване. Според народните вярвания болестите по човека са 77 и половина. За 77 болести има цяр, само за половината болест - няма. Впрочем и за нея има половин билка, която обаче само определени билкари могат да намерят и използват.

Освен билкарките, през тази нощ билки берат и момите. Свита в нощта срещу Еньовден от седем, девет или дванадесет билки, моминската китка има силата да привлича и омайва избраника на момата. В нея задължително присъстват моминските билки - божур, седефче, иглика, невен, босилек , ружа, здравец, а за да ги любят ергените, момите добавят още любиче, омайниче, лепка. В нощта срещу Еньовден билярки и магьосници приготвят своите церове, като ги варят в нов, пръстен съд, неизползван досега. Според народната вяра любовни и разделни билки се варят на края на селото, в запустяла къща. Водата трябва да заври постепенно, на бавен огън, запален от сухи стебла на бял оман, който прибавя своята сила към тази на врящите билки.

На Еньовден слънцето достига максимума на своята енергийна активност. Билките, набрани тогава действително имат най-голяма лечебна сила, тъй като в този период на годината те са с голяма концентрация на вода и са във фаза на растеж, която позволява най-пълното им терапевтично използване. Лечебните свойства на растенията се дължат на определени химични съединения, които се съдържат в тях - алкалоиди, гликозиди, сапонини, витамини, фитонциди и др.

ВЯРВАНИЯ СВЪРЗАНИ С ПРАЗНИКА
Еньовденските обичаи имат и своята тъмна страна. Тогава действа особен вид вещица- бродницата. За Еньовден е характерно "грабенето" (краденето) и "маменето" на плода от нивите и добитъка. Казват, че жени-бродници (баятелки, магьосници) отиват на чужда нива, събличат се голи и извършват различни ритуали. Тогава стръковете на нивата им се покланят. Прав остава само един стрък и това е царят на нивата. Тогава магьосницата го откъсва и го носи на своята нива или на нивата на този, който й е поръчал "краденето". Вярва се, че с царя тръгва и плодородието на нивата. Обраната нива залинява, а другата - избуява. Затова през тази нощ стопаните отиват на полето да пазят нивите от такива жени. Ако бъде хваната, бродницата се прекарва гола през селото и бива подлагана на всеобщо обругаване. За предпазване от обиране, срещу празника стопанинът също често сам жъне своята нива в средата или или четирите ъгъла, за да я намери житомамницата вече обрана.
Грижата за съхраняване на реколтата и страхът от природните сили са породили още един ритуал - забраната да се жъне на Еньовден, според поверието този ден е "аталия" (лош) ден и се вярва, че Свети Еньо ще порази с гръм нивата на онзи, който не го е уважил на празника му, а е отишъл да работи.

Има поверие, че в нощта срещу Еньовден небето и земята се отварят и там, където има заровено имане (пари таласъмлии), излиза син пламък.

ЕНЬОВА БУЛЯ - КЛЮЧОВ РИТУАЛ
Ключово място в празничната обредност на Еньовден има ритуалът Еньова буля. Той се изпълнява за осигуряване на добра реколта.
Срещу празника всяка мома приготвя китка (или по една на член от семейството) и всички китки на момите от селото се събират в котле с "мълчана" вода. Съдът се покрива с червено було и се оставя през нощта "под звездите" под трендафил. Във водата се слагат и малко овесени зърна.
Традиционно участват само девойки. Главно действащо лице е Еньовчето, от където идва и името на обичая. Това обикновено е малко момиче, на възраст от 3 до 5 години, изтърсаче или сираче.
Още рано сутринта момите се събират в дома на Еньовчето и го обличат в булченска носия и го забулват с червено було или пък в бяла дълга риза, с бяла кърпа на главата. Задължително на кръста си носи пояс от пелин, на главата му слагат венче от пелин, а в ръцете си държи китка пелин или други цвете. Една от момите слага Еньовчето на раменете си и всички тръгват да обикалят нивите, градините, лозята, кошарите и къщите. Благославят всеки стопанин и му целуват ръка. По пътя си пеят и танцуват, берат цветя и билки, от които вият чудни венци и китки..
Цялата група обикаля из селото, като момите се изреждат да носят Еньовата буля. По време на цялото шествие Еньовата буля маха с ръце, имитирайки летене. Към нея се отправят въпроси за бъдещата реколта, пшеница, царевица, ръж, вино, мед, и всичко друго, което им се струва важно. Случайните отговори на обредното лице се приемат като предсказание, защото се смята, че то отговаря по Божие внушение и казва истината.
След обиколката на селището групата се връща в къщата, където е оставено котлето. Там девойките пеят песни-предсказания. Ако надпяването е само на момински китки, се гадае за женитба, а ако се припяват китки за всички, се гадае за здраве и плодородие.
Изпълнява се обичаят "ладуване". Чрез него може да се определи не само какъв занаят и положение ще има любимият, но и какъв ще е той по сърце. Затова девойките се обръщат към богинята на любовта Лада, макар че на Еньовден я наричат вместо "Ой, Ладо, Ладо, богиньо младо" – "Ой, Еньо, Еньо, Еньова булка".
При този обичай "Еньовата буля" (същото малко момиче, което предсказва плодородието) вади от бял котел пръстените или китките на момите. "Еньовата буля" вади с покрито лице наслуки, а другите припяват песни наричания: за работа, положение в обществото, характер, имотност и пр. – все важни неща, добри, но и не чак толкова, пъстри и различни, точно както е и в живота. Накрая поливат момиченцето с останалата в котела вода и го завеждат при родителите му. А всяка мома взима по няколко овесени зърна от котела и през нощта ги слага под възглавницата си. Вярва, че който момък сънува, за него ще се омъжи.
Целият ритуал е магически. Мълчаната вода тайнствено освещава китките и пръстените. Оставянето под звездите и покриването с червено було увеличават магическата сила. Поставянето под зеления трендафил е магия за здраве.
Да се гадае за женитба е много разпространено и сред българите мохамедани в Родопите. В навечерието на Еньовден момите виели китки от орехови листа, на които връзвали и пръстен. Пускали ги в меден бакър с мълчана вода и ги оставяли да пренощуват една нощ под червен трендафил. На сутринта се събирали на това място, измивали първо лицата си с пренощувалата вода и тогава започвали да наричат за бъдещето на всяка девойка.
Други пък отивали в ноща срещу Еньовден да пренощуват в чужда къща. Под възглавните слагали еньовденска китка или пръстен и вярвали, че ще омъжат за този ерген, когото са сънували.

ОБРЕДНИ ВЕЩИ ХРАНИ И СИМВОЛИ

Венецът е магически символ, носи щастие и предпазва от зло. Дванадесетте жреци на колегията в древния Рим били коронясвани с венец от житни класове – да поемат жизнената сила на класовете, да осигурят богато плодородие. С венци за благослов се украсяват животни, кладенци, къщи. За сватбения венец се споменава и в Библията. Той трябва да осигури щас­тие, любов и деца в семейството. Още в древна Гърция с венец от лаврови клонки се обкичва главата на победителя. Гърците и римляните познават и смъртния венец. Той трябва да отблъсне всичко, което пречи на душите в новия им свят. Езическата магия на венеца се пренася и в религията, където той е култов знак. Короните на църковния глава и на владетеля са символ на върховна власт, дадена от Бога. Венецът увенчава праведния християнин с победа над света, с обещание за бъдещия рай. Бог увенчава своите мъченици, победители на духа, и ги приема в царството небесно.
На Еньовден венецът и горящият кръг на огъня са символи на усвоеното и очовечено пространство. Извън него остава неподреденият и опасен за човека свят. Вътре в кръга действа предпазващата му сила. Венецът и кръгът придобиват сакрална магическа функция. Символизират слънчевия диск и притежават силата на свещени знаци и на божествена магия.
Билки, еньова китка

Някога, преди да бъде още сътворен човекът, билките били най-обикновени треви, красиви и уханни, нямали лечебни свойства, защото по замисъл човекът не трябвало да бъде спохождан от болести, а да бъде здрав и силен. Но за жалост, когато Дядо Господ го направил от кал и го оставил да съхне, дошъл дяволът завистник. Замахнал той с тоягата, пробол с ярост глинената фигура на тялото на десетки места, направил я на решето и си заминал с чувство, че е изпълнил дяволския си дълг. А на сутринта Господ се втурнал да спасява творението си. Понавел се напред, назад, откъснал някакви треви и запушил с тях дълбоките дупки по изтърбушеното човешко тяло. Раните мигом зараснали, но останали завинаги слаби места на човека, отворени за болести и беди. Нямало никакъв проблем, всички те можели в миг да се излекуват, стига да се намери от същата трева, която някога Господ поставил на това място.
Красивите треви, вече лековити билки, са навсякъде около нас. Ала като не ги познаваме, и не знаем как да ни послужат.
Много са болестите, пробойни в телата, които народът се е научил да лекува с билки – точно седемдесет и седем и половина. За всички има лек, за половинката обаче не се намира. Затова и на Еньовден се събират седемдесет и седем билки, а за незнайната половинка трябва да си затворим очите и да посегнем наслука към някоя трева. Откъсва се наполовина и дай боже, да излезе тя магическа и лековита. Всички тези билки се връзват във вълшебна "еньова" китка и ако на някого му се случи през годината да заболее от незнайна болест или "мерак", "нервозност", "нервен припадък", неспокоен сън, уплаха – билките в китката са тези, които ще го излекуват и изправят на крака. Билки се берат на Гергьовден, Йеремия и Спасовден, но особено силна е магията им, когато са набрани на Еньовден. Казват, че всяка набрана тогава трева е лековита.

Обреди: гадаене по изгрев слънце по сянката си, палене на обредни огньове, които се прескачат за здраве. Земният огън е проекция на небесния. Вярва се, че в полунощ срещу празника "небето се отваря", "морето спира до се движи" и се къпят в него за здраве, "звездите слизат на земята", омайват тревите и цветята и им придават магическа целебна сила. Нощта срещу празника се смята за времето, в което се разрушават пространствените и времеви граници между горния и долния свят, когато действат различни свръхестествени същества - самодиви, вампири, паднали от небето змейове. Нощта срещу Еньовден до изгрева се мисли за благоприятна за различни заклинания.
Небето се отваря, Светът на Великия Творец застива в очакване на Светлината - цялата природа очаква изгрева на Слънцето. След този ден То, сияещо и подмладено, си позволява да си почива по няколко минути в повече, за да събере сили за борбата със злото, подхранвайки надеждата на хората за здраве и добруване.

На този ден не се работи никаква работа. В народните представи той е "хаталия" (лош) ден и се вярва, че Свети Еньо ще порази с гръм нивата на онзи, който не го е уважил на празника му, а е отишъл да работи. Освен това, Свети Еньо е един от християнските светци- градушкари.

Има и задължителни обичаи - на Еньовден всеки трябва да се изкъпе обредно, за да си идат и лошите болести. Прави се и Еньовски венец от билки през който хората се провират за здраве.


МЕТЕОРОЛОГИЧНИ ПРОГНОЗИ

Овцете и говедата предсказват каква ще е зимата, която идва. Ако лежат на земята, ще е мека, без големи студове.
Ако кукувицата спре да кука преди Еньовден – зимата ще започне рано и ще е тежка, а ако продължи и след празника – ще започне късно и ще е мека.
Ако на Еньовден овчарското куче лежи свито на кълбо, зимата ще е люта и зла. Ако лежи отпуснато на земята, зимата ще е мека.
Ако на Еньовден в жълъдите се намерят червеи – зимата ще е с много сняг, ако се намери муха – ще е дъждовна.


Еньовден е най-виталният ден през годината, когато слънцето е в зенита си. Той бележи средата на годината и като такъв, е и ден за равносметка. Нека в този ден да спрем за малко забързания си ход, да се огледаме, да вземем сила от природата и спокойно да продължим напред.
До следващия Еньовден.